АКОРДИИзмряха всичките надежди. Сърцето ми, ах, зъзне, клето, И няма нежни, топли скути, |
ЖАЛБАНие винаги сме тъжни, 1928 г. Русе
|
* * *Минаха дните ден след ден 1928 г. Русе
|
МЪКАВихри буйни 1928 г. Русе
|
* * *Мисъл, клета неспокойна Уморена си безмерно, Зли теглила и премеждия Дали някога ще стигнеш 1928 г. Русе
|
* * *О, виждам аз животът ми се свършва, Сломиха ме терзанията на живота. И няма ни едно сърце Безспирно слушам аз тирани, - Жестоки и безумни люди,
Умът измъчен не разбира, 1928 г. Русе
|
* * *Защо ти пак си тъжно, Ти сирото си днеска, Ти свиваш се и тръпнеш Със сили подкрепи ме Че там ще ме разпънат Че злото само помним Сал, Боже, те прощаваш; 1029 г. Русе
|
* * *Подгонени от есенната буря Откъснати от своите майки След страшни мъки те намират |
ТРЕПЕТНИ ПЪСТРУШКИКапят капките дъждовни, |
* * *Струва ми се, че сънувам, Да стана, властно аз бленувам, Небето пламнало в злато |
САМОТНА МАЙКАЗащо ме Господи не любиш, Как иска ми се да живея Защо ме Боже не разбираш, |
НА МОИТЕ ДЕЦАПортретът ви стои пред мен, Очите ви в мен се впили,
косите ви - пушисти свили Тъй тихо, тъмно е навред. Вий спите може би сега |
* * *Живот, безкрайна върволица И няма искрица надежда Кой бремето ми ще отнеме, 1929 г. Русе
|
МАЙЧИНА МОЛИТВАВечернице, хубавице, Да проникна, ах да вляза Да целуна и погаля Да им кажа колко страдам, Да им дава сили, здраве, 1929 г. Русе
|
НА МАЛКОТО МИ ДОРИНевинност - ангел мой,с ръчица сладка над цветята, незнаен страх те безпокой и търсиш нещо в далнината. Защо премрежило очи на твоите бузки не блести безгрижният детински смях. Какво страдание смущава тях? На твойта хубава глава очите ти са кат елмази. Играй безгрижно с тез цветя, бъди засмяно, Бог ви пази. Твоята хубава ръчица кацнала кат малка птица над куп обрани хризантеми. - О, тъжни есенни емблеми. Не гледай ме с таквиз очи, скръбта ти ще ме умори, засмей ми се поне веднъж, ти лъчезарен мой мираж! 1929 г. Разград
|
ПРЕЗ ПЪТИЩА БЕЗПЪТНИДушата ми престана веч да пее,душата ми забрави да се смее, дали завинаги ще онемея? Над мене черни облаци се вият, заплашват слънцето да скрият. Със студ и мрак ще пътя ми покрият. През моите тъжни очи уморени безброй потоци сълзи са пролени от люти мъки изживени. От край до край живота е страдание и всички ни препълва общото желание да видим щастието си със обаяние. И таз жестока глупост как ни мами, в собствените ни очи ни срами и виждаме, че пътищата с тръни са постлани. Мечтите ни, що хранеха ни с упоение отлитнаха кат сладко песнопение, увяхнаха след пролетното неведение откриха се по ширни небосклони, зъл вихър ни по друмища подгони. Съдбата ни преследва с каменни подкови Далече, все по-далече тичаме на черни сенки от мъгла приличаме, в безумието си надеждата обичаме. А тя на щастието е сестра лукава и никому ръка си не подава и никого в тъмата не спасява. Душата ми посърна и изтръпна, разбра, за щастието, че е недостъпна и пак пое през пътища безпътна… 1929 г. Разград
|
НАДЕЖДАГоре от небетоправо в сърцето светиш ми прекрасна, месечинко ясна! Простора унесен покоя небесен не смей да смущава листенце не шава. В сребриста мрежа - вълшебна одежда всичко се обвива и сладко заспива. Сал очи ми будни четат неща чудни, писани в небето за мен, за сърцето. Тихо кат мечтаеш, плуваш и вещаеш бъднини прекрасни, месечинко ясна! И сладка надежда за живот нарежда всяка твоя дума. гони скръб и глума. И прави сърцето като на детето: - нищо да не знае, вечно да мечтае. 1928 г. Разград
|
ЗАЛЕЗ НАД МОРЕТОТи стелеш се пред наши взори,прекрасна необятна шир, унесена в твоите простори душата е като след пир. Ти спиш спокойничко и тихо, море унесено в мечти, небето те целува кротко със свойте галещи лъчи. И твойта страст, и твойта злоба в тайнствен шепот се менят, и смях и плач в късна доба замайват плашат и зовът. 1939 г. Обзор
|
МОРЕБезкрайна шир вълнува взора,душата спотаена бди, в бурен плач ехтят водите, - безчет въздишащи гърди. Защо таз мъка над вълните. Сподавен стон над теб лети, дали излъгано в мечтите, море, душата ти кипи? Ти живо си и всяка капка изпълнена е от копнеж, ти жадно си за тиха ласка към топлий бряг безспир се рвеш. Целуваш пясъка запален и в твоята студена плът се ражда трепета потаен, вълните кискат се бучат Все тъй безспир до късна доба ти пляскаш, кискаш се, зовеш без край с радост и със злоба ту милваш, галиш, ту ревеш. 1939 г. Обзор
|
КРЪВТА МИ ЗАПАЛИАз сива съм, безцветна.Душата ми без звук. Ту тиха съм ту бурна Душата ми е труп И блъскам се и стена във вечния затвор на маята самотност. Оковите ме стягат, а времето лети. Съдбата си играе с нашите мечти. И вяхнат цветовете на всички дни, нощи и Бог ли вече спи? Не вижда ли сълзите, ни тъжните очи, ни черното в душите, ни болните гърди? О, Боже, в висините сърцето ми стопли, душата ми раздрусай, кръвта ми запали! 1929 г. Русе
|
КОЛКО Е БОЛЯЛОЛитнете с мен, мечти, нагоредо светлите брилянти на нощта, оставила тук всичките неволи във черний мрак на спящата земя На таз земя, удавена във вопли, потъвала в кървави сълзи где толкова стенания, въздишки топли от всякое сърце струи. Нагоре, ах, и все нагоре, слухът ми да не чува жалък плач, сърцето ми безкрай да се разтвори пред светлия небесен врач. Да види колко е боляло, от лютата човешка злоба и как безумно е копняло - любов другарство, красота. 1930 г. Русе
|
ЗАХВЪРЛЕНАКрасива бе до снощи,ти, нежна теменужка, откъсната с плам на влюбена ръка. Погледна те с ласка за миг и те захвърли - убиецът без жал, на черната земя. Намерих те примряла без блясък без надежда, на бледните ти листи, повяхнали безшумно В тънките прочетох скръбта ти да нарежда за мъката ти горка, за мъката безумна. 1929 г. Русе
|
ИСКАМ ОЩЕ ДА ЖИВЕЯСпускай везани дантели,ривечер самотна, украси мечти измрели, иде нощ страхотна. Хиляди души с нея в мъка ще загинат: - Искам още да живея викайки ще минат. Спускай везани дантели прегърни им гроба, сам самички тук живели, всред лъжи и злоба. 1932 г. София
|
ДОБРЕ ЧЕ ДАЛ СИ БОЖЕ…Върти се пъстра смесица от люденапред-назад по осветений друм - безгрижни цветни пеперуди, напуснали, и мъките, и тежкия разум. И всички са нагиздени и сити усмивка лицемерна на устните блести и всички са доволни и честити, забравили трудът, изплаканите си сълзи. А там заключили са те неволята във мрачния и леден дом, добре, че дал си Боже, ти за хората. - труфила, светлина и друм. 1933 г. София
|
СРЕД БЛЯНОВЕ СЕ РАЖДАТСълзи, роса - тез бисери стопени,мечти, лъжи и мъки спотаени се сливат и текат по твойта гръд свещена, о, майко земльо, - гръд студена И молящи ръце и черни клони чернеят в късна нощ към тъмни небосклони От твоъта гръд поникнали стърчът, на твойта гръд захласнати мълчът. За мир за щастие жадуващи души, в очакване безкрайно, блуждаещи очи, над твойта тъмна гръд сияят и горят, всред бленове се раждат и безнадеждно мрът. |
ЧАСТИЧКИТЕ НА МОЯТА ДУШАРазсеях душата сипо всички пътища на божата земя. И сякаш живи части от моето невидимо тело плачат и зоват ме да го прибера. - останали сирачета частичките на моята душа. 1933 г. Кюстендил
|
СЛЪНЦЕ ЗЛАТНО!Слънце златно, погали мес твойте влюбени очи. В златни люлки понеси ме зад небесни висини. С твойте нежни леки пръсти, морни клепки притвори в твоите огнени прегръдки мрачна скръб да изгори. Леден мраз в душа унила на поток да се стопи, с вечна радост да облива, вечна младост да струи. Понеси ме на високо да се сгрее там на топло, тоз що вечен студ търпи. Ти любов си, ти живот си, твоя поглед вред цари погледни ме, изгори ме с твойте огнени очи. 1929 г. Русе
|
СИРАЧЕ КЛЕТО - ДЕТЕ НА РАЗВЕДЕНИТЕСираче клето с премръзнали крачка,одърпано и гладничко - гостенче неканено в света. Сълзичките блестят на бледничките бузки, ръчичките ти търсят помощ от небето, - а то по-ледено от зимата и от човешките сърца - Бедничко сираче, кой ще сгрее твоята душа? Родителите са длъжни да живеят в мир и съгласие, за щастието на любимите си деца. Пенка Батоева
|
ВЕТРЕ ПРОЛЕТНИВетре пролетни повявай,тежки скърби разнеси, с топла ласка погали ни, златно слънце донеси! За надежди нови чудни нам душите възроди. Мисли мрачни, мисли трудни, ти раздухай, разгони! Черни клони, натъжени с нежна ласка събуди, в жилите им премразени нов живот ти запали! Буйни тръпки да полазят, пъпките им целуни. Мъките си да разкажат, да забравят зимни дни! Дни на мъки и неволи, дни на стонове, сълзи, дни на ледени окови, дни без радост, без лъчи. Ветре, пролетни повявай, бягай слънце донеси, в слънчеви прегръдки жешки зимна скръб да изгори! 1929 г. Русе
|
ВЛЮБЕНАНедей, не питай ме сега,защо устата ми мълчи, защо очите ми в тоз час са пълни със сълзи. Незнайно нещо става с мен, тъй чезна в нега и във свен, горя и тръпна отведнъж, какво ми е сама не знам |
ЕСЕНСладки дни на късна есен,нежни слънчеви лъчи, във душата пее песен, мрачни спомени лечи. И разлива се край нази златен чар и благодат. От небето Бог ни пази и дарува ни с дар богат. Колко мило, топло галят чудни Божий очи, като майчини милувки стоплят нашите души. Пъстри листи пожълтяли прелестен са акварел, а простори занемяли сякаш дъхът им е спрял. Тъй унесен ти се иска в тиха дрямка да заспиш и след хиляди години с радост пак да се родиш. |
O, ДАЙ МИО, дай ми,дай да те целувам, защото кръв в сърцето ми кипи. О, дай ми, дай да те милувам, защото смърт не ще ни пощади. О, дай ми, дай да се нагледам на твойте хубави очи, защото утре пак ще съм самотна без теб, без радост, без лъчи. Август 1955 г. София
|
ОТЧАЯНИЕ ВЯРА И УПОВЕНИЕНавън е тъмна нощ,звездици трепкат в вишинето, незнайна мъка с бурна мощ раздира ми сърцето. Душата ми е съща нощ, без лъч от някаква надежда, а сещам сили в себе ощ и мракът шепне и нарежда. Невнятни думи с таен жар привличат ми душата към небето, очи примрежват в сладък чар звездите будни в вишинето. Със тях беседвам аз сама, заслушана във всеки звук и викам някоя звезда при мен да слезе тук. Или да спусне златни люлки от бледни снопчета лъчи, към млечний път - милярд светулки със мен в безкрая да лети. Наоколо ми всичко спи, във тъз безкрайна тъмна нощ, сал Бог един до мен седи, едничък той е с мене ощ. 1930 г. Русе
|
О, СМЪРТ ЕЛА!О, смърт, ела,че зла змия сърцето ми изпива, ела сега, когато мъките ми не заспиват, - сълзите ми, на вечна скръб са те другаря. - очите ми пурпурна и гореща кръв изгаря. Не вярвам веч, че бил е нявга на земята рая, със огнен меч пронизана аз тихичко ридая. Къде сега, със всичките излъгани надежди, съвсем сама, на горка скръб, във черните одежди? Нали си ти до мен сестрице, с ръка костелива и помогни душата ми вземи, ти горделива! Студена си, от твоя дъх обзета аз немея и черна си, но пак зова те и през сълзи се смея. 1930 г. Русе
|
* * *Недей скърби, ти скъпа птичко,сърце си клето успокой, око велико бди над всичко, не знаем тде е само "Той" Че Господ всички ще запази, Треви и птички и деца. Че Бог е вечна, светла радост за осиротелите сърца. На "Него", птичко, се надявай, На "Него" ти се облегни. Бъди сърцата и не падай в обятията на скръбта! Затуй ни Господ разум даде, Кога неволи връхлетят умът с сърцето да се бори, едно за друго да търпят. Борба жестока е живота. Не е за тебе сал скръбта, Когото Бог могъщо люби, Отрано праща му тегла. Ти радвай се избраница си на чудна, светла бъднина. На всяка мъка краят идва, След всеки труден ден наслада. Живей бори се и търпи. Богато Бог ще те дари. 1936 г. Плевен
|
* * *О, нощ, ела,лек майчин плащ, ти приюти ни под своите крила! Духът измъчен от съмнения, От страх, от жажда люта за живот, за щастие приспи дълбоко! Приспи очите ни, що вечно гледат нависоко! И целуни ти нашите разплакани души. С дъхът си благ, сълзите ни горчиви изсуши и раната в сърцето ни не ще боли! - Ела! Докле душата ни те моли, докато дремят наще воли! О, нощ, ела за отдих на телата и душите! - Ела, Че Бог ноща благослови, Чрез свойта кратка смърт. "На утрешния ден човека" да роди! |
* * *Нощ, ти си при мен,спокойничка и тиха. Галиш ме приспивно на дивната си гръд. Сладостна усмивка разливаш в тъмнината, под всякоя завивка надникваш в душата. Ти нощ, ти кротка радост, след всеки труден ден даряваш нова младост, приспиваш дух сломен. Зефири тихо шепнат под теб във дървесата, една след друга трепкат звездите в небесата. Ти носиш ни вълшебства, несбъднати мечти надежда озарява, в съня сърце гори. Ти нощ, ти кратка радост, приспи и мен на свойта гръд загубената младост върни, че дни летът. |
СМЪРТТА СИ ЩЕ БЛАГОСЛОВЯИ тази нощ е тъй печална и безкрайна,че тъй далеч съм от света, и майка, ни баща, ни близка някоя душа край мене тъгата ми да сподели, да вземе тежкото ми бреме. - Духът заключен в ледени окови до кръв се блъска и стене. От нигде помощ и утехи нови и тъй на халос младостта тече. Като безкрайна върволица - керванът чер на нощ и ден минава покрай мен. И все картини черни в душата ми остава, и мрачния си дух ми завещава… Кого да моля и къде да прося, да ида ли на край света и там безжал да запокитя духът, плътта си и ума, железните окови да разбия и мрачната си самота? Защо мълчиш, о бъдеще потайно, към теб отправям всичките слова, към теб жестоко и незнайно, към теб, що криеш моята съдба! И ако лъч един сал блесне там, зад твойта тайнствена стена и видя залеза на мойто слънце, само, в пожар от скръб и радост, аз ще изгоря и в тоз пожар от красота, с усмивка сладка смъртта си ще благословя. 18-07.1937 г. Тополовград
|
ИКОНАПред тебе моля се аз, Господи,пред твоята светица, пред най-великата ти мъченица и питам я безпомощна: - Ти нямаш ли сърце, т и нямаш ли очи,о т камък ли е твоето лице? - Не гледаш ли в душите ни, не виждаш ли теглата ни, защо ни вдъхнови да гнием в мъки ли, да чезнем във сълзи? - Кому да се надяваме, в студена самота, измъчени безрадостни да чакаме смъртта? 1938 г. Плевен
|
НАШИТЕ СЪРЦАБучат всичките стихии,светят огнени слънца, шепнат съскащи магии, тръпнат звездни небеса. Страшно, чудно и велико във невидима мъгла вихрено се там преплитат зад живота, над смъртта времето не го достига, ту в зрак или в тъма от плътта ни се надига и нарича се - "душа". Шепнат съскащи магии, тръпнат звездни небеса, бучат всичките стихии - туй са нашите сърца. Август 1941 г. Тича
|
* * *О Господи, не чуваш ли отгорекак моли се душата ми в захлас, не виждаш ли как морна се подпирам до своя кръст, преведена без власт? Как диря те и шепна ти в тревога, словата ми не стигат ли до теб? И моля те и чезна в изнемога за миг вземи товара ми свиреп! Съгрей душата ми с надежда топла, кажи, че някога ще дойде ден, устата ми не ще отрони вопла, безчет нощи да е далеч от мен. Със кръст на кръстопътище застала, напразно гледам с поглед претъпен и питам се като без ум остала кой път е отреден за мен? Кой правий път на мене ще покаже, мъчително аз питам и търпя, на този кръстопът ли, кръста ще ме смаже, на този кръстопът ли ще умра? Все тук ще чакам до последни сили, аз сещам, ти ще дойдеш най-подир. О Боже, всемогъщи, Боже мили и ще дариш душата ми с мир. |
ПОД БАЩИНАТА СТРЯХАТи спиш, а може би си мъртво вече,сърце изстрадало докрай, че всеки ден безмилостно ти рече: "Тук няма на земята рай". Тъй близко е сякаш тъй далеко, туй време нищо що не знай, кога летях кат облаченце леко под златните лъчи на май. Живях ли тогаз или сънувах, сърцето ми едва ли знай, с тиха вяра трепетно жадувах да видя лъчезарний край на сладки блянове, мечти нетленни, що пълнеха гърдите с плам и правеха очите ми засмяни и румени страните ми от свян. Припомням си как слънцето блестеше и празник беше всеки ден, очакване в очите ми гореше, ревниво пазено от мен. Как утрото посрещах с песен, гласът ехтеше от възторг. Небесний свод за песните бе тесен, а младий дух и смел и горд. Под стряхата на бащината къща, живеех сякаш в някой храм. Покланях се като весталка съща на мама и на татко там.. Сърцето ми се къпеше в наслада, във тихий кът на любовта и благодарността ми бе награда, за скъпата им доброта. Изчезна всичко - тоз мираж далечен, сърцето свива люта жал, духът сломен в черна скръб облечен, напразно чакал и мечта! |
КАЖИ МИ РОЖБО!Скръбта си тежка довери ми,дете, защо отвръщаш взор към теб с поглед щом запитам? Там в бездната на младите очи напразно диря и подпитвам. Забрави ли ти прежни дни, детинството си доверчиво, кога с ангелски очи, с целувка шепнеше игриво: - При мене мамичко седи, на твоите скути прегърни ме, на твоето сърце приспи! И птички бдяха над твойта дрямка, притисках те с нежна жар, не вярвах нивга скръб, ни сянка над твойте дни да легне жал. Защо си днес така печална, кажи ми рожбо, не таи, не съм ли същата ти майка, кажи, сърцето ми стопи! 1941 г. Тича
|
ДИМИТРОВ ДЕНДетко,, деденце мой мил,днеска празник е голям, хубав слънчев имен ден поздрав приеми от мен Господ здраве да ти дава на теб дядко и на баба. Сявга весел и засмян, да е твоя лик пембян! Много грижи са минали, косите ти са побелели сякаш сърма от сребро кичат твоето чело. Колко хубав си ми ти, жив ми дедичко бъде, дор порасна аз голяма, ти- опора и отмяна! Пред кандилото велико вие се тамянов дим, името ти е честито во веки веков - амин! 1927 г. Русе
|
ЖЕНИДБАТА НА ДАНЧЕТОВ стаята с бледорозови завесивитае твоя фантастичен дух и чувствам още леките ти стъпки и чудния парфюм на твоя пудрен пух. Но няма те - сънувам ли наяве? Леглото ти е празно толкоз дни и нощното ти шкафче зяе и гардеробът ти кънти… Ах тази тъжна твоя стая като кошмар сърцето ми гнети и всеки ден се питам и не зная без теб как ще се търпи? Не срещам веч обувките ти деликатни, ни бурният ти порив - хвърковат, ни цветните ти рокли - тънки лятни, ни пенюарите, ни тежкия халат. Ни коженото палто сиво - мече живо, ни шапки шалове, ни ръкавици, те всички носеха по нещичко красиво, от твоята душа ли бяха те частици? Напусна стаята си, свидна рожбо вече, принцеса горда и красива, с тънък чар, знам Бог самичък тъй ти рече - да си намериш мил добър другар. И тъй прекрасен той е вярно, и щастието ви е пълно, неизмерно и всичко трябва да ме радва днес, уви теб няма те, очите ми са празни и люта болка ме мори. А влакът дълъг, чер пухтеше веч далече, не виждаше ти мама, татко и сестриче, кога за сетен път им сбогом рече, как плачеха за своето откъснато момиче (как плачеха за рожба и сестриче) 1 август 1942 г. Обзор
|
ЗА ВАС ЖИВЯХЗа вас живях, деца, и ще загина,напуснахте ме вече навсегда, самотна аз, измъчена, сломена стоя с отпуснати и счупени крила. От ранно утро и до късна вечер безспирно трудих се и работих за вас не сещах как във тези вечни грижи годините летяха час след час. Пожертвах младост - свидната си радост понесох мъки аз безчет, но със любовта ви нежна и със Бога търпях и борих се за ваша чест. Изхвръкнахте от моите слаби скути, там стана тясно зарад вас; ах, бучка лед ми легна на сърцето и тя ще ме мори до сетний час. Животът ми отдавна беше мъртъв. За вази аз само свирих и пях, че вас печал не исках да засегне, за щастието ви насила тук се смях. Кажете ми, без вас как ще живея От що духът ми ще се вдъхнови, от где ще черпя лек за моите рани? Без вас в гърдите радост не цъфти, от някъде дочувам кикотна измама, безмилостно живота си върви, кръвта тече от моите вечни рани над моите погребани мечти. 1 август 1942 т. Обзор
|
ЕЛА!Вечерен чес - часът бе на мечтите,когато млада бях. Вечерен час - часът си на тъгите, защото радостите си проспах. Вечерен час, аз вслушвам се напразно във всяка стъпка до нощта. Защо ми ти не водиш този, когото най-обичам на света? Къде си ти, о радост, слънце и утеха, ела, и сгрей душата ми сама, ела защото те обикнах, до теб не се боя и от смъртта. Ти силен си по дух и воля, сразяваш мъки и тегла. В люта зима - слънчев лъч си, във знойно лято - бисерна роса. Как можеш да разделяш тъй бездушно телото от душата ми сега. Помисляш ли когато си отиваш, че пак потъвам в тъмнина. Ела, не ме оставяй сам самичка, Ела при мен ела…! Ела и никога не си отивай, безкрай, до края на света…! 7 март 1954 г. София
|
РЕВНОСТНедей, не идвай ти при мене,в мене няма вече плът, когато те видях с друга, загубих ум и път. През моето сърце премина стихиен, страшен ураган изтръгна го от корен и понесе, отнесе го пороят развилнял. О, не, не искам да си спомням за миналите чудни дни, те всички били са миражи, те всички били са лъжи. Недей, не питай веч за мене, сърцето ми престана да тупти, защо ти е това сърце умряло - почернен въглен - не цъфти! 16 май 1954 г. София
|
ДЕМОН И АСКЕТДушата ми е жадна за милувка,душата ми е жадна за любов, защо е винаги самотна, проклятие ли носи в тоз живот? Не знаят хората за любят и птичка в сърцето им не пей, а лъха студ от разкривената усмивка на всеки хищник, лицемер, злодей… А кой злосторник тук измисли лукави думи и лъжи и кой в душата ни изсипа "Надеждата"? - И каза ни - Люби! Люби, безумецо прекрасен! И хвана ти сърцето с огнени клещи и киска се над твоите мъки и ближе пепелта на изгорелите мечти? Мечти - лъжи, илюзии фалшиви аз всички стягам ви в букет и тъпча ви със калните обувки на бъдещ демон и аскет. |
ТИ СИ ОТИВАШАз чувствам те, ти си отиваш,о мое слънце златно, да гониш други свят. Отиваш си, отиваш… със всеки час, със всеки миг. Потапяш ме в ледна самота и казваш ми без жал: - Топли се сам, - топли се там на хладната луна! Не виждаш ли горчивата усмивка на моята душа, премръзнала до тук без пролет и без лято, до сега? Под сенчест трън, без радост и без звън, преминала без теб. О мое, слънце жежко? Ах, колко ми е тежко, тежко. Виж капки кръв посипаха земята край моя цвят, разцъфнал в късна есен. Пред зимен сън? - Не! Смърт навеки… Смърт без песен… 10 април 1955 г. София
|
БЕЗСЪННА НОЩНе, ти, ли гледаш ме в нощтапрез тъмните простори, не ти ли шепнеш ми сега, кой сладко ми говори? Да, там са твоите очи на тъмний свод небесен, между трептящите звезди аз виждам те унесен. С шума на черните ели гласът ти ми говори, сънят на моите очи той тихо ще затвори. Помилвай ме за сън, така, със твойте меки лапки, помилвай ме ти от душа - росица, росни капки. И аз, далеч от теб сега, разсънена ти шепна най-милите неща в света. - Звезда в небето трепна. Април 1955 г. Пампорово
|
КАЖИ!Кажи, че ме обичаш,най-простичко и чисто, кажи и усмихни се ти, слънце лъчисто! Ще пея и ще се смея, пияна и щастлива, че виждам в твоя поглед как радостта прелива. Не искай ми отплата за светлата забрава, което се заплаща, о радостта удавя. 28 май 1963 г. София
|
ИДИ СИ!Аз искамзавинаги да те отпъдя от моето сърце, защото ти разби сънят на моите нощи, изпълни ме със вечна някаква тревога и с отрова, която веч да нося, аз не мога. Не си ти най-прекрасния и най-достоен от всичките мъже. Край мен минават върволица, с протегнати ръце и гледат ме с надежда и със упоение, но аз съм глуха и безчувствена за тях. Не трепва моето сърце, защото ти, се прав пред всичките яви. Дали те аз обичам, или . не, знам, туй е все едно за тебе, защото твоето сърце е пълно с жени от утре и преди, със множество, които си обичал и обикна, ти, след мене. - Иди си! Аз виждам, отдавна вече виждам, сянка, в твоите очи и погледът ти не е бляскав, когато ти ме гледаш, и устните ти казват все лъжи, във пръстите ти аз не чувствам вече тръпки. Такава мъничка любов сърцето ми не ще търпи! 1955 г. София
|
СЪРЦЕ, МЛЪКНИ!Тъй дълго те очаквахпрез сивите си дни, тъй често те сънувах във черните нощи. И мислех си най-после, това си вече ти, това си ти . мечтата на моите мечти! Протегнах аз щастлива, ръка към теб, уви… Мечтата бе лъжлива, до смърт ме изгори. Не чакам вече нищо, - ни радост, ни сълзи, след кървавия залез и ти сърце, млъкни! Септември 1955 г. София
|
БЕЗНАДЕЖНОСТЗадръж ръцете ми горещи,задръж ги в твоите ръце, те мълком сладко ще ти шепнат за трепета на моето сърце. За туй сърце, що спа до вчера, без звук, без радост, без кумир, в леден мрак - безмълвна лира на чуден и загубен мир. Кат огнен стълб ,душата ми, властно към тебе днеска ме зове, очите ти горят прекрасно, топи се моето сърце. Погледай ме така ти жадно, погледай ме и се прости и никъде недей ме среща, и никога не ме търси! За сетен път, ти погледни ме, дано душата ми те отрази, подай ръцете си горещи, подай ги и ме забрави! |
НАДЕЖДИКогато в тиха вечер здрач припадаи нежно милва уморената земя, ти, леко и вълшебно приближи се, да срещнем двамата нощта! За мир, за щастие - възторзи, душата ми да чека веч се умори, дали ще някога дочака този, над сънищата ми безспирно що цари? Да сгрей със слънцето на своя поглед тъмата на обезверената ми душа и лекичко, без страх да се облегна на неговите чисти ангелски крила? Къде си ти? Тъй близък и далечен, безспирно чувствам сърцето ти тупти до моето сърце - незрим и вечен! Уви - "надежда" само се наричаш ти! |
ДВЕ РЪЦЕДве ръце протягат длани,в тях лицето им гори. Две сърца туптят засмяни, онят пурпурни зари. Той стомана, огън, чук е, тя пък - мъничко сърце като в малка наковалня нещо в нея чука - чука, денонощно му нашепва: -тук, във туй сърце си тук. Две ръце протягат длани и простори в тях горят, че сърцата са далече от желания болят. Две ръце протягат длани и се търсят в нощта, две ръце протягат длани, в тях са двете им сърца. |
ЩЕ ЛИТНЕШ ТЪЙ…Когато слънцето потънезад огнения небосклон и бавничко нощта полази на своя тъмносин балкан. Заспива всичко в тишината, като под майчино крило и две по двечки в тъмнината притихват във всякое гнездо. Човеци, птички и тревици почиват, дишат аромат, склонили нежно те главици в доверчивост - благодат. А който сам нощта посрещне и среща я така везден не вижда чудната й радост, нещастен е, разбит, сломен. И много ли са тъй самотни по тази хубава земя, като светулки неуморни, безспир блуждаещи в нощта? О лято, топло и прекрасно, ще литнеш тъй в самота, дано през идните години си по-щастливо от сега! 1957 г. Разтрад
|
ЧАСЪТ НА САМОТАТАОбичам те, о час на самотата.Обичам в твоите прегръдки да припадна, защото ти със трепетна ръка разтваряш дверите на всяка тайна. Макар, че ти си тъжен и студен, макар, че ти изтръгваш сълзи от сърцето, но ти ме гледаш искрен и смутен и казваш ми направо във лицето. Какви са хората, какъв съм аз, къде сгреших, къде бях аз несправедлива, къде не стигнаха ми силите, да водя бой със завистта злобива. Аз чувам в тишината ти, за миг, на птиците полета вдъхновен и нервното бръмчение и вик на гонещия щастието - озлобен. И взирам се във тебе уморена, и питам те - навънка, у дома дали да съм добра и заслепена, да бъда птица аз или змия? Кажи ми светло огледало, очистено от всякаква лъжа, - магьосник - смъкващ нащо тяло и отразяващ голата душа. |
ВЕЧНО СВЕТИ КАТО ЗЛАТОАз ще тръгна с вълнитена простора лекорили, а душата ти тъгите е докосна с мисли мили. Ще усетиш, ще почувстваш с колко обич ще обгръщам, даже във съня ще чуеш стъпките ми кат се връщам. Някога ми ти мълвеше под зелените дървета, там, вещаеше ми радост и във старостта утеха. Мина пролет, знойно лято, късна есен - осланена и отнесе мойта радост, мойта обич - покосена. Но не мре туй що е свято, не мори го зима, лято, то е живо във сърцето вечно свети като злато. |
ОБИЧАЙ МЕ!Обичай ме,за да имам сили да живея! Обичай ме, а да имам слънце в облачните дни! Обичай ме, да искрят радостни надежди във моите разплакани очи! Обичая ме и аз ще стана птица лекокрила, към теб сърцето ми безспир ще лети! Със мъжка гръд подпри ти мойте сили и дните ми ще станат мили, мили! Обичай ме така, че никой, никой да не разбере! А само аз, като дете ще пея, забравила горчилката на миналите дни! И ако даже слънцето угасне, то твойта обич тъй да се разрасне, че моята душа под нея да гине и да се топи! Едничък вопъл от мене - цялата се носи - обичай ме, обичай ме безкрайно ти! |
С ТВОЯТА СЯНКАТъмно е без теб и пусто,казват - наближава май, нито слънцето ме топли, ни сърцето радост знай. Цъфнаха цветята вънка, погледа ми все блуждай, с твойта мила лека сянка да походим скъпи, дай! Но ръцете ми са ледни, кой със ласка ще ги сгрей, кой в усмивка устни бледни, ще раздвижи, разиграй? Питаше ме пред раздяла, от какво съм цяла лед, но не виждаше в душата - капки капеха от мед… Движа се сама в тълпата и не виждам друг човек, заедно с твойта сянка, двама ний вървим напред. |
СЪРЦЕТО МИ ИСКАСърцето ми бие,- звънтяща камбана, от страх и от смут - неясна тъга. Сърцето ми иска сладка забрава, но знае, че няма, че няма я тя. И колко е светло когато изтлява щастливата млада пурпурна зора и колко е тъжно когато потъва във черната люлка на хладна тъма. Сърцето ми чака във смътна надежда, със изгрева още прекрасни неща, денят измамник изтича до края, над всички надежди без жал се изсмя: И ти като мене така ще отминеш. И "утре" няма да бъде вече "сега". А "вчера", с вчера и той си замина заедно с твоята блестяща мечта. Сърцето ми иска неща невъзможни: - да светят и денем и нощем слънца. Да няма неверност, да няма забрава, а вечно най-чудни, омайни неща! |
ЧАКАЙ…ИДВАМО слънце,дай ми, дай да се опия от твоя сетен блясък, защото утре, утре няма да съм жива. Изтръпнала аз виждам през твоя поглед облак мина. Не крий лицето си от мене, затуй че не ухая, че моят цвят повяхнал, лъчите ти не спира. Не питай ме, не знаеш, не искаш и да знаеш. цветът ми как посърна. Как люти страшни бури стеблото ми превиха и всичките надежди, в душата залечиха. Не питаш как съм расла Под сенките дебели, под погледите строги на старите дъбрави. Протягах длани - бели лъчите ти да хвана, от сладкия ти блясък, а стана аз пияна, без капка жал в душата, отиде ти да галиш цветята в равнината. О, слънце мое, чакай! Аз тичам, ида за тебе ще се хвана не искам в таз дъбрава, навеки да остана. От твоя страшен огън, от топлата ти сила аз сили ще добия на буките столетни стеблата ще избия. Ще тръгна аз след тебе, без мисъл и без памет, като запален камък да ме превърне в пепел последния ти пламък. |
ТЕЛЕПАТИЯНапразно мислиш ти,че спя, във тази нощ бездънна, черна; бодът ме острите стрели на мисълта ти вечно нервна. Ти търсиш някакъв контакт и цяла нощ не спиш, май беден, въртят се тънките стрелки на циферблата бледен. Неканен месецът изгря, наднича с образа си кръгъл, преля две сенки във една и блъска я от ъгъл в ъгъл. На вън нощта преля, ти все не спиш, от мен далеч, о спри най-после таз игра вълшебна, сладостна и вредна! |
ДРЯМКАЧувам топлите ти думикато летен, топъл дъжд, тихо шепнат румолят ми, о, мой чуден, тайнствен мъж! Чувствам се до тебе малка, съвсем мъничко зверче, дишам твойта мъжка сила, пия от сърцето ти добро. Теб те няма, аз сънувам и сънят ми е тъй мил. Мислил ли си ти за мене, тук до мене ли си бил? Чувствам топлите ти длани и дъхът ти пресен чест, две очи над мене спряни и духът ти поривист. Дай ръката си, тя още тъй е топла и сега, погали ме пак приспи ме, моя радост и тъга! |
ДА БЪДЕ ЗОВПознаваш ли,че любя други и чуваш ли сърцето как тупти? Разбираш ли, не е различно, че няма те, че тук си ти. Добър си ти, доброто е приятно като денят без вятър и мъгла, но във душата нещо вика - трескавици тя иска и лъжа. И вечно, ечно да гадае, във погледите да чете; С опасностите иска да играе - вихрушка земна да мете! И всеки ден да е различен и всеки час да бъде нов и днес и бъдещето ненаситно, мечта да е да бъде зов! 1967 г. София
|
ПРАХДнес пак сама,все тъй сама и вечно ли така? Кога, къде, защо изчезна ти? Усещам още трепетните длани, усещам още твойта крехка плът, дъхът на твоя порив млад и росната трева под мене. Дървото разлюляно под тъмний звезден свод и хубавата тайна, прегърнала нощта; Мигове върховни, по-силни от смъртта, но кратки и болни. И колко думи, неизречени загинаха, удавени в нощта. И само болката остана ми, и вечно болката, че няма да се върнеш ти. И бягахме тогава, бягахме изплашени от тайнствен страх. От леките ни стъпки лед нас летеше прах. О, мигове красиви, о, мигове щастливи и вие ли така ще се превърнете на прах? |
БЯГАЙ БУЙНИ ВЕТРЕ!Бягай, буйни ветре,бягай, не дохождай, клони уморени, ти недей спохожда! Бягай там, в усои, гдето кротки стволи чакат твойте ласки - сладките неволи Тук съм аз порасла, на връх сухи чуки и навред край мене - стари сухи буки. Покрай мен поточе, бисерно не мина, млад елен под мене сал веднъж премина. Нежно ме погали, цяла аз изтръпнах, ласкаво погледна и навек побегна. Бягай, буйни ветре, бягай не дохождай, тежката ми дрямка, х, ти не събуждай! Нека да сънувам, нека да мечтая, младото еленче, аз да не забравя. Бягай, бягай ветре, бягай, там в усои, дето крехки стволи лекичко потрепват! Духай, лудо духай, клони прекърши им, младото еленче, ти там доведи им! Бисерни потоци за него клокочат, пътя му нататък ветровете сочат. Слънце, топло, жарко облаците гони, а гората стара тежки сълзи рони. |
ЧАКАМ ТЕ!Ах, ще дойдеш,ще ме разцелуваш, ще изтръпна в твоите ръце, ще забравя мъките си, жалбите си, ще забравя всички ядове. Чакам те, като земята, изжадняла топли дъждове. Чакам те, като росата по плънински върхове. Чакам те, като гората закопняла буйни ветрове. Чакам те, като зората, трепетна пред твоите лъчи. Твоя глас ме гали сладко, не те виждам, но усещам твоя дъх, твойта мисъл, твойта нежност, твойте хубави очи. Малка птичка ставам с песен в зари. До кога ще ме обичаш, аз не питам и не знам, но в сърцето ти безкрайно да остана искам там… |
ЗВЕЗДИТЕ ГАСНАТДокато гробната дъскаме хлопне, все тъй ли ще кипиш о, мозък мой? Все тъй умът ли ще терзаеш и на духът не ще ми даваш, ти, покой? Виж, нощ преваля вече, звездите гаснат в дълбокто, в безкрайното небе. О, ти, без отдих ненаситно бучиш в превара с туй сърце. Заспи! На теб, не трябва ли почивка? Виж, целий свят прекарва в сън нощта. Безумно някакво проклятие ли носиш, на житието ми до сетната глава? Сега е призори, измъчи ме, разсипа, за дрямка е, но ти нещастнико, не спиш, по чудни краища ме влачиш и ужаси и прелести редиш. Нощта ще отлети, тя веч премина. Ще вдигне от небето черни си крила. След сън блажен, починал свят ще тръгне за поход нов, за труд по росната земя. На мене веч живота ми преваля, след дълъг път, надолу слизам аз, а ти въртиш се в кръгове замаян. О, моя бедна птицо, о, мой измъчен водолаз. Ти разбери, че учените светове откриха със човешки мозък, нима те нямам аз? Но ти нещастнико, какво измисли? Безплодно ме терза везден и в нощни час. |
И ЧАКАХ ТЕНе, нямам вече сили…Напразно чаках те да дойдеш. Като светулка малка, ти мамеше ме в мрака на мойта самота и всеки ден надежди даваше ми ти - лъжливи. Безумна, аз те чаках с търпение, удавях дните си във труд и мислех, че живея. Дългът редеше дълг път пред мен, безкраен… път тъжен от никого незнаен. Но свърши със тебе, майко, слез от твойта сцена! Кому си режисьор, не виждаш ли, завесата падна, децата отлетяха а строят свои сцени. От толкова любов към тях, очите ти ли ослепяха? Кому си нужна днес? Ти си сама. Какво ти веч остана? Горчивата отрова, що легна в сърцето ти, от първите и плахи стъпки на твоя жизнен път? И чаках те, чаках те да дойдеш да ми дадеш водица, защото само с хляб се не живей. И чаках те като смирена монахиня, по-чиста от сълзите на малките деца, о ме измами ти, жестоко, Боже! Не вярвам веч във твойта мощ, във твойта слава, ъв твойто име, що празен звук е. Проклинам те, о, Боже! Проклинам те, за всичкото божествено търпение, за моето, безумното смирение. Че няма те, че ти си празен звук, за мене веч не е съмнение. Погина в молитви и надежди цветът на моя отлетял живот, преди да е цъфтял. Кой насади във мене таз глупава надежда и това търпение? Кому бе нужна мойта чест, що никой не разбра и не похвали? Сърцето ми пресъхна в жажда, жестока и неутолима, но свърши с мене вече и със теб, о, Боже! |
БЕЗ ВЕРИКой ли тука ще почукатук, на мойте двери, като нямам нищо вече? Кой ще ме намери? Кой ще дойде да надникне сълзите да види и сърцето пълно с обич и обеди, кой ще го измери? Кой ще смее да погледне в бездната му черна пълна с отровна мъка, жажда неизменна? То е дало, дало, дало е без заем, затова е толкоз бедно, осиротяло. Кой ли тука ще почука, тук на мойте двери, че сърцето ми е болно, болно е за вери. 19 февруари 1064 г. София
|
МОРАЛНО НАСЛЕДСТВОАз съм пълна само с обич,но обич не срещам, егоизъм, груби сметки, само туй усещам. Дотежа ми, доболя ме, в живот в труд без ласка, не съм грозна, не съм лоша, но ходя без маска. Има нещо в мене скрито много на дълбоко, то хубаво велико, ценя го високо: Да не лъжа, да не крада, да го уважавам това чудно нещо - морално наследство. 26 май 1962 г. София
|
НЯМА ДА ТЪРПЯДай животний с тебе да се разбереме.! Веднъж за винаги ний сметките да видиме, и най-разумното и най-доброто ний да избереме. Дотегна ми лъжата твоя, примамката невидима. Защо съм ти? Кому съм нужна аз? На теб или на другите? Ах, бримката е тъничка, вися на косъм. Да се държат за теб щастливите, лъжливите, а мен? хвърли във бездната с живота ми несносен. И смело бързо в миг, да не усетя физическата болка, защото страх ме е от нея. Подлец съм яз, - страхливец, от нея щом треперя, а пред душевните терзания - немея. Препълнено е всичко в мен, ще се пръсна. Ще изгърмя като вулкана Етна, ще изгоря наоколо си всичко живо, което всеки ден ме е морило чак о днеска. Дотегна ми да чакам да се надявам. Аз нямам нигде -никого и от любов и нежност вече не разбирам. Защото всичко е наоколо безчувствено и каменно. Защото злите над главата ми се гавриха, използваха т рпението ми велико. Изгнили в пороци се перчеха и славиха с добродетели и качества н нераждани. Но няма да търпя и няма да мълча аз повече! Преди да си замина всичко ще очистя. На мръсните уста зъбите ще изкъртя и змйския език от дъно ще изкореня 2 ноември 1962 г. София!
|
ИЗДЪХНА ЛИ!Издъхна ли,ела и посади на гроба ми цветенца. Аз ще ги храня със сок от моето сърце, ще изцедя последните му капки и ще ги дам на росните цветя. Те по-достойни са от всички ни стократно. Не знаят злоба, завист, тъпота и ще цъфтят безгрижни и засмяни, ще радват хората и мойта самота. Ще скланят вечер дъхави главички над моя гроб, забравен - глух, над тях ще светят бляскави звездички и ще ли бъде жив тогава моя дух? Щш чувам ли аз приказките чудни на тези нежни същества, ще разказват ли за топлината жива на слънцето, на живите сърца, обичали ме мъничко понякога на божата земя? За песента на птичките щастливи, за ведрия прекрасен мир, останал тук след мене да живее все жив и здрав така безспир? Ще минат месеци, години, от гроба ми не ще остане и следа и всичко живо тук ще ме забрави, като че никога не съм била. Ела, Посади на гроба ми цветенца и два три пъти ги полей, дано духът ми вечно тъжен от гроба тихо се засмей! Януари 1967 г. София
|
ПЪТНИКПътник самотениз пътя вървеше и търсеше място където да спре На топла земя под сянка да легне, да падне от него умората зла. И ето намери живителен извор със хладна и чиста вода. Наоколо грозде, смокини и радост раздаваше "добрата земя". Насити глада си, напи се с водица и тръгна пак пътникът на път по света. Забрави умората. Забрави извора Забрави "добрата майка земя" А тя все го помни, все благославя: Дано намери ай-после покой, дано намери истински близък истински близък, истински свой. 30 юни 1969 г. София
|
ЖЕСТОКАТА ЛЪЖАОтивайте си всички вие,родени от майчини недра, отивайте си всички вие, които сте дошли погрешно тук, - на таз земя. Излъгал ви е някой, че сте заченати в любов. Наистина ли вярвате, присъдата ви, е е справедлива? Лъжа, без край и без начало… И ти ли о, природо, блестяща и велика и ти ли си създадена да дразниш наще сетива? И ти ли си прекрасното сияние от същата лъжа? Оптическа измама ли е туй, или кръвта пулсираща в ушите ни, крещи и мами ни до смъртно изтощение? 18 октомври 1969 г. София
|
О СТИГА, СПРЕТЕ, ДО КОГА?Един болезнен ден,без близост, без утеха, а блъскат се трамваи и тролеи, и хора там без край… Един болезнен ден, най-лобният да днеска, потънал в кръв от мъка, потънал във мъгла, безумно вика: - О, стига, спрете! До кога? А жаждата -безкрайната откликва: -Аз съм по-люта от змия и вечно гладна, аз съм хилядоглавата ламя… 18 октомври 1969 г. София
|
КАКВО ТИ Е?От най-добрите ли женисъм аз по-лоша? Ти имай доблестта и ми кажи! Мълчиш, не казващ нищо, но виждам аз, че нещо между нас стои. Какво е то? Съмнение, тревога? Кажи! Че толкова е малко времето, което ни остава, че няма вече време за клюки и лъжи. Април 1969 г. София
|
НЕДЕЙ!Недей се среща никогас човека, когото тъй отдавна си обичал ти! Недей ходи на погребение, когато близък твой навеки отлети! За живия си спомняй само и само живия му образ запомни! Блестящи и ухаещи са цветята преди да са увяхнали. Уви! Че всичко минало, увяхнало и мъртво навява мъки и тъги. 17 април 1969 г. София
|
ВЕЧЕИ тебе,като всеки без душа, ще те отправя да си вървиш по своя път. Не искам вече спътници да имам, защото нямам вече сили да издържам на мнимите приятелства в света. Не искам вече в преки пътища да ходя, да търся истински човек, не искам пътищата ми да се кръстосват със никой път. Наплашена съм аз от всеки кръстопът. Не искам вече сенките да гоня, нито пък те, да тичат тъй след мен безспир; светът е пълен с измама, безумна аз във него търсех своя мир. Прощавай, хубаво видение, навеки! Благодаря за малката лъжа, в която нещичко ме сепна и събуди унесеното ми съзнание - прозря. Не плача, сълзи не проливам в старост, сълзите са украса за деца, но днес сърцето ми, проядено от рани прониза най-отровната стрела. Не търся помощ, нито пък утеха. Аз искам пак да бъда на крака, макар че тъй съм мъничка и слаба, ще се изправя сам-сама. Разбрах, че съдено е от съдбата безспир да съм готова за атака и вече пак - с изправена глава. Ноември 1969 г. София
|
В НОВИЯ РАЗГРАДУгасващ час на есента,последните лъчи пред сиротия роден дом, последните лъчи на мойта есен. Бледни, болни теменужки в черните лехи. Есен, късна есен. Тишина се стели и покрива спомени и трепети от младини. Роден край и мил и скъп, но скъпите ги няма, безмълвни сенките им бродят из града и слепи и бездушни. Така ми е студено и толкова съм аз сама - съвсем сама… Боли ме някъде дълбоко във гърдите. Съчувствено ме гледат само есенните болни теменужки от лехите 1969 г. Разград
|
ОБИЧАМ ТЕОбичам те, о,хубав божи ден. Обичам да посрещам събуждането на зората ти. Обичам те, когато ме прегръща мечтателната сивота на тъжното ти утро. Обичам те, когато вятърът се гони лудо в дървесата, във нивята. Обичам те, когато тежки облаци се носят, като ята и огнените им раздират небесата. Обичам те, когато тихо сипеш елите снежинки по земята. Обичам те, о, чуден божи ден, защото ти са като мен, ту радостен, ту тъжен, ту бурен, ту пък замечтан. И всяка вечер си отиваш и бързаш също като мен, да дойдеш утре, да ме зърнеш, дали съм жив, дари съм здрав, дали започнатият труд завърших. И ето, идваш пак и галиш ме със твоите чисти хубави очи и на душата ми е светло, леко, защото ти най-истински ме любиш, без капка лицемерие, без корист, без заплата. А между пръстите щедро падат плодовете, за които ти от нас не искаш нищо. Но ние хората е страшно оскверняваме и твоите щедри дарове и добрини раздаваме с пари и си измисляме `по колко да се падне. Но туй от теб е тайно, ти, прощавай! Аз моля те едно, едничко нещо само: - Отивай си по-бавно, защото ний сме тленни, живота ни изтича, за толкова дела копнеем още.. О мой, любими ден почакай, не бързай, съжали ни, виж там пред теб стоят със хиляди, с милион години. 9 август 1969 г. София
|
СЪРЦЕТО МИ Е УМОРЕНОСърцето ми ръжда подриваот злобата на този свят, дали съм аз за нещо крива или не виждам, като сляп? Защо ме хората не любят, аз вярвах в тази зган до край, о силите ми веч се губят и всичко си отива, свършва май. Протягах тъй ръце напразно към близки, към сестри, към свой, уви…пространство хладно празно ме срещаше с кървав вой. Сърцето ми е уморено от толкоз жажда и от студ, сърцето ми е уморено да тича с мен - вечно луд. Да дири тайната велика за щастие на този свят, да тръпне като трепетлика да чезне, като нежен цвят. Защо съм толкова нещастна, каква ме вещица прокле, каква е тази орис страшна, която с ярост ме влече? Че няма Бог за мен е ясно, сам би скочил от туй небе и би замахнал, тежко бясно, от злото до ми отърве. Разбрах, живеят тук лисици навред под ясното небе, живеят подлите душици от век до вечни векове. 14 януари 1959 г. Разград
|
ВЕЧНО ВЪВ ПУСТИНЯНикой да не те обича,толкова е страшно, толкова е празно всичко, толкова ужасно. На кого да се помоля, що не вярвам в Бога, на кого да се облегна в люта изнемога? Кой с ръчица топла, чиста, мене ще погали, аз душица вечно бедна, кой ще я пожали? Кой сълзите ми горки с думи ще разгони, кой за сън очи ми морни с ласка ще притвори? Нямам сърчице аз близко, - истинско другарче. Скитам се така самотна - истинско сираче. Всеки казва ти безгрижно - "Виж любов навсъде". Ти трепериш в жал по нея, късаш се от мъка и си мислиш: -"Святи чувства тъпчат ги нехайно, а разврат на трон се шири смей се най-нахално. И дотегна ми теглото, тъй, безчет години - да се лутам, все да диря, . вечно във пустиня |
ПРЕЦЪФТЯВАНЕВсичко ми е чисто,всякъде ми свети, дворът пък посипан с дъхави конфети. Кой ли е лудувал, кой ли е танцувал, толкова потайно, никой не усетил? Цяла нощ ветрецът галеше листата той ли е палувал - гледай го светецът! На белите булки смъкнал е венците, цяла нощ от бисер звънкаха звънците. Тъжни и свенливи мълчат без венчета, съблечени - голи младите цветчета. Той замина рано - вятърът - гидия и далеч отнесе чудната магия. Някога ще литне с белите чайки, пак да ги надникне - натъжени майки. А те със въздишка леко ще потрепват, пролетната тайна тихо ще нашепват. Сърце ще се свива, рожба ще едрее и сладката мъка в плода ще узрее. |
САМОТНИ НОЩИО, тъжна нощна тишина,о, тъжна нощна самота! Земята сладко диша, всичко живо спи, ни звук, ти глас. От где са тези думи тъй нежни и тъй мили? Не е ли сън наяве? Не са ли моите думи тези, никому не казани? Не е ли мойта нежност тази никога неизживяна? Защо е тази гордост, безмилостно изправена. Защо е тази планина от призраци размахани? О, знам, познах, това си ти - мълвата! Каква уста воняща, каква змия пълзяща, със блеснали очи от завист и от злоба, крещи и зъбите си остри в душата ми забива. А аз съм пълна с обич - душата непоживяла, душица слаба, клета любов не преживяла. А где е тя горката - любовта? А где е тя, самата - обичта? Не искам аз животни бездушни и студени, не искам срад, не искам плът… Аз искам обич, обич и само чиста обич. Която да не носи усмихнатите маски, която да ме гали без думи и без ласки. Която да ме вдига до облаците леки и в нея да забравя тъгите си навеки. Която в тишината сърцето да отвори, която в тъмнината без глас да ми говори. - "За тебе някой мисли, за тебе някой жали". Дали ме ти обичаш, ти, мой несрещнат още, дали ми ти изпращаш слова неуловими? Които ме обгръщат вълшебни и безплътни и дават на душата най-сладката надежда, и чистичко и светло, във тоз свят разбунен, - утеха и наслада във тез самотни нощи. |
ОБЛАЦИИдат, идат бавно,тежко, тежко газят. Черни, заканителни по небето лазят. Като жени бременни, движат морно тяло, искат да изплачат всичко наболяло. Бурите ги гонят, ветрове ги влачат, място не намират сълзи да изплачат. Черни, тежки облаци, вечно тъй преследвани, няма ли най-после малко да поседнете? Преди да загинете, преди да изчезнете, слънцето засмяно вие да погледнете? 8 януари 1959 г. Разград
|