Стефан Цанев – дисидентът на три епохи

Поетът драматург стана духовен емигрант на своето време

МАРИЯ ДИМИТРОВА

Името му е записано в краткия списък на живите класици на нашата литература. Три поколения българи, съвременници на три епохи го четат, гледат на театралната сцена или слушат авторските му рецитали. Герой преди и след Рождеството на демокрацията, този човек трябва да е много доволен от битието си. Всъщност той изобщо не се оплаква. Просто си събира багажа и заминава в малката си къщичка край Балчик. Това е единственото място, където успява да избяга

през целия си 66-годишен живот този духовен емигрант на нашето време. Там край морето, скрит от туристи, авантюристи, чиновници, властници и интелектуалци, е мястото, където поетът работи. По старомодния скучен начин на майсторите от едно време. Може би това бягство е единственото нещо, което си остава неизменно с годините. И единственият опит за емиграция, който е успял да осъществи.

Мечтата да забегне го съпътства по различен начин в различните етапи на цялото му битие. Най-много искал да смени родината с Чехия. Малко преди известната Пражка пролет заедно с един от най-близките му приятели Георги Марков разработват своя план за бягство. Написват либрето за мюзикъл "Зиг заг" по музика на вече преселилия се в Чехословакия композитор Ангел Михайлов. "Искахме да го поставим едновременно в София и Прага и като отидем там да си останем. Там знаех, че ще се чувстваме добре, пък и не беше западна Европа". Всъщност идеята да живеят и работят в чешката столица привлича двамата млади интелигенти не толкова с възможността да избягат от режима, а да осъществят своя начин на живот. "Де да знам, може сме били глупаци, а може би не трябва сега да си кривим толкова много душите – връща се назад поетът. – Истината е, че никой тогава не си въобразяваше, че комунизмът може да изчезне. Нашата битка, на хората около мен беше да очовечим този комунизъм, да стане това, което се пише, а не онази действителност."

Събитията в чешката столица, показали най-жестокото лице на режима през 1968 година слагат край на всичко. "Някаква илюзия живееше в нас и тя умря в Прага", връща се назад Стефан Цанев.

По-късно, когато Георги Марков все пак осъществява плана и емигрира на Запад, Стефан Цанев отново остава. Той и там не вижда мястото си. След като имал възможност да се запознае с живота на доста забегнали интелектуалци, младият мъж от русенското село Червена вода, стъпва здраво на земята и не бърка мечтите с реалните възможности. "Няма такова нещо като отишъл там и станал герой, категоричен е несбъднатия емигрант. – Ама бил поет, бил интелигент, дисидент. Унижават те като всеки друг емигрант. Първо не ти вярват, а после започваш да служиш на друг господар и няма вече къде да ходиш. Като трябва да говориш по Би Би Си или "Свободна Европа" пак имаш право да казваш само определени неща. Това не е много весела съдба. А и къде ще се изяви поетът, писателят. Ти не си Набоков, нито Солженицин. Ето вижте и Георги Марков – освен репортажите в емиграция написа само една пиеса и тя беше почти готова тук." Възможност да се спаси писателят има като че ли постоянно. Първата му съпруга – рускиня, емигрира през 70-те години а детето им е изведено нелегално. Когато най-накрая получава разрешение да отиде да види дъщеря си, тя вече учи в училище на монахини. Още преди да го пуснат при нея те го канят да стане невъзвращенец. Отново отказва.

Но темата за емигрантството остава най-болното място за Стефан Цанев дори и сега. Може би заради личния си опит, той е толкова чувствителен и към начина, по който родината продължава да прогонва младите си хора. Собствената му дъщеря, студентка класическа филология иска да замине да учи във Финландия, колегите и от курса вече са се разпилели почти всички. "Поколението ни обвинява безжалостно" е тъжната истина за духовния емигрант, превърнал се в съдник на три епохи.

Много хора днес го обвиняват в позьорство, в менторство, именно заради тази му роля. Недоволен преди 10-ти ноември, недоволен и след това, май

никой не може да угоди

на вечния дисидент,

възмущават се бивши съмишленици. Когато журналист тръгне на първа среща с него, винаги се намира някой да предупреди: "Внимавай, той е труден, студен, особен". А може би истината е далеч по-проста. Човекът прави това, което може и живее без да изневерява на себе си. Професионален поет и драматург, Стефан Цанев отказа поста министър на културата в последното правителство. С което не се гордее, но и не съжалява. По-добре да се откажеш на време, отколкото да правиш циркове и да подаваш оставка след два месеца. Той е един от малкото, които цял живот си е изкарвал хляба само с писане. Сега събира книга със стихове – все стари творби, но подбрани от 19-годишната му дъщеря. "Няма да пипна нищо след нея, това е, което младите ценят днес", кълне се поетът. Иска да издаде и своеобразен дневник, в който ще помести статии, открити писма, интервюта, публикувани в пресата през последното десетилетие. Смята, че именно те показват днешния Стефан Цанев и всичките му сложни отношения с живота и заобикалящата го действителност. Така, както авторските рецитали с Доротея Тончева го показваха няколко десетилетия по времето на реалния социализъм.

Колко пораснал трябва да бъде един човек, за да може спокойно да се прости с нещо толкова свидно. Две поколения българи пълнеха залите на неговите рецитали като съзаклятници. Повече от 400 пъти поетът е говорил с тях директно от сцената преди 10-ти ноември. Последните десетина години почти се е отказал от рецитаторството. "Ако друга свобода не сме получили, то поне свободата на словото я имаме напълно сега и това обезсмисля рециталите. Преди хората идваха да слушат не само заради духовното удоволствие, но и за да получат един друг вид информация, която липсваше. Сега медиите всеки ден бълват интервюта и можем да кажем всичко, което искаме. Така че сега да правиш рецитали е все едно да блъскаш с глава по отворена врата", разсъждава философски той.

Единственото, което никога не написа Стефан Цанев е

героична автобиография

на активен борец с комунизма

А и той и семейството му имат, с какво да се пъчат в наши дни. "Просто ми става неудобно, особено като гледам какво става наоколо", кратко обяснява той липсата на желание да опише себе си като изстрадал враг на народа. Напротив, опитва се гледа на всички превратности на съдбата с ирония и дори насмешка. Стефан Цанев става враг на народа преди да завърши училище. За което естествено няма никакви заслуги. Целият му род във възрожденското село Червена вода, Русенско, познава отблизо малкоизвестните събития през 50-те години наречени "движението на горяните". След колективизацията, която местното население преживяло твърде тежко, потомците на горди балканджии от турско време не могли да преклонят глава. Горянството е всъщност първото организирано съпротивително движение срещу новия тогава строй в целия социалистически лагер. Тодор - първият братовчед на Стефан, е идеолог на съпротивата, сестрата на майка му също. Разправата с горяните е жестока. Това слага трагичен отпечатък върху цялата фамилия. Тодор е затворен с 20-годишна присъда, други братовчеди населват лагерите, леля му една година се крие по горите, докато накрая идва вестта, че са я разстреляли. "Майка една година обикаляше и търсеше къде е заровена сестра й, слава Богу, че не се побърка", спомня си вече възрастният мъж. Тогава той е 14-15 годишен ученик в русенска гимназия. И получава първото си

обществено признание - "враг на народа".

Будното момче губело всички шансове в живота си. Вратите на което и да е висше учебно заведение щели да останат завинаги затворени пред него, ако не бил така нареченият от него

"заговор на учителите".

По онова време завършилите със златен медал имали право да учат независимо какви са. Пак по онова време даскалите все още били от едно старомодно поколение. Не само носели бомбета, но и уважавали учениците си, наричали ги колеги и се грижели за тях. Така и направили заговор да пишат на Стефан шестици по всичко. "Учех сериозно, но тогава нивото в училище беше толкова високо, че не можех да изкарам за медал, ако те не ми бяха помогнали. На церемонията обаче медал не получил. "За син на враговете на народа, държавата не може да хаби злато", съобщил тържествено отговорен партиен другар и му връчил само диплома. Оттам нататък пътят му криволичи през журналистическия факултет, редакцията на списание "Септември", където Багряна става негова кръстница в поезията, през Московския институт, където завършва драматургия и се чувства свободен като никога друг път.

Често го питат никога ли не е правил компромиси. "Ами как да направя като никога не са ми предлагали. Дори запас не ме викаха, заради биографията ми". Единственото, за което съжалява е, че никой от активистите на СДС след 10-ти ноември не е могъл да запише в автобиографията си връзка с горяните и затова активистите дисиденти и демократи отново пратили в забвение събитията от 50-те години. "Сега всички ни смятат за най-мижитурската държава, защото не сме оказали никаква съпротива на комунистическата диктатура. А ние я имаме много преди всички. Ако поляците имаха такова нещо, представяте ли какво щеше да стане. Щяха да проглушат света.", с болка разсъждава съвременникът на няколко епохи.

Когато разказва биографията си Стефан Цанев пропуска много събития, като това как с Доротея Тончева почти десетилетие били командировани в Пловдив след излизането на "Любовни булеварди". Нито как сърдити другари го осъждат 9 години никой да няма право да публикува работите му, а това е най-сигурната смърт за твореца. Лицето му обаче се просветлява, когато си спомня студентските години, цели 12 на брой, в които е събирал свобода на шепи. "Студентството не е трупане на знания, то е начин на живот, иначе знания и сам можеш да събереш", оживява се вече зрелият мъж. И с огромно удоволствие си хваща шапката, чантата (компютърът остава в София) и запрашва в любимата си емиграция в Балчик.

Mонитор, 4 Май 2002
 

Писателят Стефан Цанев: Властта заробва човека

У нас в правителствата влизат аматьори - първите две години се учат да управляват, а следващите две се мъчат да се спасяват от гафовете си, казва известният интеректуалец

Стефан Цанев е роден през 1936 г в с. Червена вода, Русенско. Завършил е журналистика в СУ "Климент Охридски" и драматургия в Москва. Стиховете и поемите му са събрани в "Носете си новите дрехи, момчета", "Аз питам", "Реквием", "Спасете нашите души" и др.
Автор е на пиеси като "Любовните булеварди", "Една нощ на Сократ", "Пир по време на демокрация" и др. Има повече от 500 авторски рецитала. Предстои издаването на стихосбирка със 100 стихотворения, подбрани от 19-годишната му дъщеря.

Мария Димитрова

- Г-н Цанев, защо отказахте да станете министър на културата?

- Първо, не е моя работа и второ – властта заробва човека. Човек става роб на своята длъжност. Отгоре на всичко има и началник над главата си, а с това аз не съм свикнал. Ако бях по-млад и по-суетен, може би щях да се съглася. Бих пожертвал 4 години от живота си, ако съм сигурен, че наистина ще свърша нещо свястно. Имах определени искания, на които не ми беше отговорено. Но 4 години да захвърля писането, само за да се возя в мерцедес, да стана декоративен министър - не ми отива.

- Какви бяха исканията ви?

- И Абрашев сега, и предишната министърка г-жа Москова, и да се скъсат, нищо не могат да направят с този мизерен бюджет. За културата на цяла България - театри, опери, оркестри, кино, художествени галерии, музеи, паметници на културата, читалища и т.н., държавата отпуска три пъти по-малко пари, отколкото даде за правителствения си самолет. Казаха ми: "Ще говорим после". Това е несериозно. Не вярвам на държавници, които нямат 5 минути време да говорят с бъдещите си министри.

- Много от колегите ви гледат на тези неща без толкова драматизъм.

- Аз се отнасям с голям респект към работата на държавниците. Това е сериозна професия. В чужбина хората, които искат да стават политици и държавници, дълго се готвят за това - учат, практикуват, издигат се постепенно в йерархията. У нас в правителствата влизат аматьори - първите две години се учат да управляват, а следващите две се мъчат да се спасяват от гафовете си или кроят планове как да останат вечно на власт. Да не говорим за онези, които посвещават повечето време да крадат. Бедни са хората, пък са близо до държавната хазна и изкушенията са големи. А и славата им замотава главите, не мине месец и се мислят за гении. Ако човек е професионалист, ще гледа делнично и делово на работата си. Както аз съм професионалист в драматургията и в поезията, така трябва и министрите да са професионалисти. Няма нищо по-жалко от аматьори, както в театъра, така и в държавата. Странно, ние в театъра не допускаме аматьори - нито актьори, нито режисьори, нито автори - да се качат на сцената, а на държавната сцена се качват профани без много да му мислят. Несериозно е. Затова сме на този хал. Затова не си позволих да участвам в тази държавна пиеска.

- Дали да допуснете една пиеса на сцената зависи от вас, но онази пиеса, която се играе горе в държавата – от кого зависи да бъде допусната? И как ви изглежда като на зрител?

- Прилича на банален фарс, изпълнявам от твърде бездарни актьори. В театъра има две основни неща – сцената и публиката в салона. В обществения живот салонът е държавата, а публиката се нарича народ. Когато на публиката в театъра не й хареса играта на сцената, тя напуска залата. И в държавата ни се получи нещо подобно. Младите хора отказаха да гледат тъпата държавна пиеска и напуснаха България. От публиката и от нейните критерии зависи съдбата на актьорите. И в театъра, и в живота обаче, когато искаш да ти повярват на лъжите, поне половината трябва да е истина. Наглост е да лъжеш 100 % и да се сърдиш на народа, че не ти вярва. Това в театъра го няма дори в най-елементарната пиеса. А нашите държавници лъжат на поразия. Слушам изказванията на Николай Василев напоследък и се чудя. Да говориш в очите на този беден народ, че живее вече много добре, че нашата икономика е в растеж и по проценти на растежа си е едва ли не на първо място в Европа… Държавниците много обичат да баламосват народа с мистиката на процентите. Ако Германия е произвела миналата година 100,000 коли, а тази година произведе хиляда коли повече, растежа ще бъде 1%. Ако ние сме произвели миналата година две коли, а тази година произведем 4, нашият растеж ще бъде 100%. Но нашите две коли не са сто пъти повече от хилядата немски, нали? Може да се надлъгваме колкото искаме, но този номер вече не минава. Народът, както и всеки човек, ако му кажеш истината, може да го заболи много, но поне ще те уважава. А като го лъжеш в очите и го правиш на ахмак, ще ти тегли една майна. Лошото е, че тези фарсове свършват винаги трагично за народа, а за управниците - с хепиенд.

- Бяхте председател на журито за есе "Аз съм". Как видяхте първото поколение деца на демокрацията?

- Бях наистина изненадан. Получихме 1600 есета, грамада. Още от първите стотина разбрах, че става дума за нещо много сериозно. Има наистина около десетина есета със сериозни художествени качества и си заслужава да се проследи как ще се развият тези момчета и момичета. Но в другите има нещо много по-важно – начинът на мислене. Децата мислят различно от нас. Всички деца са или родени след 1990 година – най-малките, или тогава са тръгнали на училище – най-големите. Т.е. и в двата случая става дума за поколение на демокрацията. Те наричат себе си обаче "забравеното поколение". Те се чувстват забравени от държавата, от обществото, от учителите си и от родителите си. И тези деца го казват, без да се съобразяват дали ще се харесат на някого, те мислят свободно. Нещо повече – те искат да ни предизвикат, да ни ядосат, надявайки се на диалог. Те ни обвиняват, разбирайки нашите проблеми, разбират и проблемите на обществото, и на държавата, но не ни прощават, защото ние не ги разбираме. Чест им прави, че са толкова граждански ангажирани, че живеят с проблемите на обществото, но на нас не ни прави чест, че сме допуснали нашите проблеми да станат проблеми на децата ни. В напредналите държави децата се занимават със своите първи чувства, натрупват знания, веселят се, спортуват, пътешествуват, те не се интересуват кой е министър председател, кой е президент, кой управлява държавата, цар ли е, пъдар ли е... Така че нашите деца се оказват много различни не само от нас, но и от връстниците си по света. В някои от тях личи възпитанието на родителите и наставленията на учителите – и техните есета са банални и си приличат. Едно от момичетата директно пише: "Не ни вкарвайте в своите калъпи. Ние искаме да бъдем различни." Трябва да се подчиним на това желание, защото ако заприличат на нас, нищо добро не ни чака…

- Как виждате самото образование, което по един или друг начин също следите като част от българската култура?

Честно казано, за културата вече не ми се говори. С риск да се обидят някои мои приятели - за хората на изкуството не е толкова важно кой и как управлява. Дали ще бъдем бедни, много бедни или съвсем бедни – нас, хората на изкуството, нищо не може да ни спре. Ако държавата ни подкрепи – чудесно, ако не иска – майната й, най-многото да умрем от глад, само смъртта може да ни спре. Докато намесата на държавата в образованието е решаваща и страшна, защото децата са беззащитни. Лесно се моделират. И от това какво е образованието на децата ни, зависи бъдещето на държавата. Нашето средно образование беше едно от най-добрите в света. Комунистическият режим не можа да разруши образователната ни система. Идеологизира я, но това беше пришита кръпка. От 600 000 младежи, които напуснаха България и няма да се върнат, повече от 400 000 са със средно образование. И те веднага си намират работа в чуждите държави. Защо? Дъщеря ми учеше в класическата гимназия. Имаше една съученичка, която след като завърши осми клас, замина да учи в една от най-цветущите държави в Европа. Миналата година се видяха като абитуриентки и тя й каза: "Знаеш ли, че до края на училището там не можахме да стигнем до това, което учихме тук в осми клас." Нашите ученици излизат с познания на световната литература, на световната история, на световната география. Децата на големите нации познават само своите литератури, своята история, своята география. Това ги прави национално ограничени. Затова се чудят, къде се намира Прага, Белград на коя държава е столица, София в Гърция ли се намира или в Турция…

- Променя ли се нещо в това традиционно високо ниво на средното образование, та учениците дори излизат на улицата?

- За съжаление, променя се към лошо. Смениха се доста правителства и няма разлика в тяхната политика към средното образование. Всички тихомълком го разрушават. Струва ми се, че това става под нечий натиск. Западните държави искат нашето образование да бъде приравнено към тяхното, за да не могат нашите младежи, които отиват на запад, да конкурират техните.

- Значи ли това, че българският път към Европа е деградация на образованието?

- Мисля, че става дума за нещо по-елементарно и по-жестоко. Когато нашето образование падне достатъчно ниско, напливът на наши млади хора към запад ще спре. Освен това ниско образованите хора по-лесно се манипулират. Образованият човек е свободен, трудно се подчинява. А това изглежда не се харесва на някои… Все повече си мисля, че нас наистина ни готвят да бъдем келнерите и проститутките в това кьоше на Европа. А за тая работа много култура не трябва…

Препечатано от  © вестник "Монитор", 25 Април 2002

Писателят Стефан Цанев: Българинът се отврати от лъжите

Всички тези момчета, които изплуваха върху пяната на събитията преди 12 години, се оказаха парвенюта, за които няма народ, твърди драматургът

Даниела Добрева

- Г-н Цанев, чувства ли се уютно днес интелектуалецът?

- Едва ли това има някакво значение. Проф. Николай Василев е прав – такова животно у нас се среща твърде рядко. Така че няма защо да занимаваме обществото с него… Виж, ако става дума за хората, които се трудят не с мускулите си, а с мозъка си, с интелекта си (а такива хора са много и ще стават все повече) – тяхната съдба е парадоксална. За никого не е тайна, че интелектуалният труд навсякъде по света е най-скъпо платеният. У нас не знам по силата на какъв примитивизъм за истинска работа се счита физическият труд, а умственият труд – кажи-речи за лентяйство. Пътувам във влака, приказваме си с хората в купето, от дума на дума ме питат с какво се занимавам. Пиша - казвам, - писател съм. Това добре, викат, а иначе какво работиш? Това не е виц. Това се е просмукало дори в корена на най-благородния родителски порив - да изучат децата си: "да не се мъчат като нас". Сиреч – физическият труд е тежък, умственият – лек. Моите уважения към миньорите, към полицаите и прочие, но техният труд да бъде по-скъпо платен от труда на учителите и лекарите – това е абсурд на абсурдите! Че така беше по времето на социализма – ясно, работническата класа беше хегемонът, творецът на благата, интелигенцията беше прослойка, надстройка, беше гнила, паразитна, бяхме тунеядци, търтеи, които даром ядат хляба на народа… Но днес? После се чудим защо нашите умни момчета бягат на Запад.

- Ще продължи ли изтичането на мозъци на Запад и докога?

- Няма как да не продължи. Причината не е само това, че интелектуалният труд на Запад е 30-50-100 пъти по-скъпо платен, отколкото в България. Сигурен съм, че поне половината от тези момчета и момичета, които заминаха, биха се върнали и биха работили и без пари (десетина от тях, както виждате, се върнаха!), стига да ги повикат и да им поверят работа, съответстваща на знанията и на способностите им. За човека на умствения труд не са важни само парите, по-важна е целта, по-важен е резултатът, важно е и уважението към неговия труд. А след като един математик от висша класа получава колкото една чистачка (не става дума за парите, а за унижението!), какво искате. Да стоят тук и да целуват ръка на тарикатите, които им подхвърлят тази милостиня?

- Вие сте човекът, който още в началото на синьото управление се дистанцира от властта. Кое ви накара да се отдръпнете?

- Не, не се отдръпнах в началото. Бях готов да дам душата си, унизих призванието си, мислех си - трябва най-после да сложим край на комунистическите перверзии, стига сме се срамували пред Европа и пред света, трябва да се помогне на нашите момчета да вземат властта, да оправят България. Все си мислех - няма начин в тях да не тупти българско сърце, ще пожертват, виках си, себе си и четири години от живота си в безкористна служба на народа и на отечеството… А то какво се оказа? Не четири години, четири седмици не издържаха и започнаха да ръфат България като новогодишна баница. Търпях мълчаливо 7 месеца, повече не можах.

- Къде се пресичат "интересите" на политици и интелектуалци?

- Така, казано обобщаващо, звучи грозно. Ако вземем понятията в идеалния им смисъл, би трябвало "интересите" на политиците и на тъй наречените интелектуалци да се пресичат в безкрайността, т.е. пътят им би трябвало да е успореден - хората на действието и хората на ума би трябвало да вървят един до друг, ръка за ръка. Откъде този страх в политиците, не знам, мислят, че ще им изядем хляба ли?

- Изненада ли ви изходът от президентския вот?

- Отначало смятах, че резултатът се дължи на лошата предизборна кампания на Петър Стоянов, после, че се дължи на добрата кампания на Първанов, нормално беше провалът на СДС да повлече надолу Стоянов… Но май не е само това, май нещата са много по-дълбоки и по-сериозни.

- От какво се разочарова българинът?

- Най-лесно е да кажеш: от бедността, от мизерията. Но истината е по-друга – българинът се отврати от лъжите. Не че за пръв път го лъжат, но може би за пръв път българският народ толкова искрено беше повярвал в нещо, понесе на ръце своите избраници, а те му плюха в лицето. Не го съчинявам сега, писах го и преди 7 години, още през 1994 година. Преди да умре, Иван Радоев ми каза: "Откъде се взеха тези хора, опропастиха хубавата идея. Къде гледахме, Стефане, защо не ги спряхме?" Всички тези момчета, които изплуваха върху пяната на събитията преди 12 години, се оказаха парвенюта, за които няма народ, няма България, няма нищо свято, освен собственият им интерес.

- Преди години вашата пиеса "Любовни булеварди" бе спряна от тоталитарната власт. Сега имате ли усещането, че отново се опитват да ви цензурират?

- Това за мен не е проблем. Аз издържах 30 години в ония времена, че сега ли? Жал ми е ставало само за журналистите в държавните медии, които ги беше срам и не знаеха как да ми кажат, че им е забранено да ме допускат до микрофоните на радиото или до екрана на телевизията... Няма по-жалки хора от ония, които се страхуват от свободата на словото!

- Защо любовта между творците и политиците е невъзможна?

- А защо трябва да ги обичам, няма да се женя за тях? Те са длъжни да си гледат работата, както аз моята и ако работят добре, ще ги уважавам. Но те са свикнали от едно време само да им се ръкопляска, да им махаме със знаменца и да викаме ура.

- Защо никой не се съобрази с мнението на интелектуалците за реформата в театъра?

- А, не, съобразиха се, как да не се съобразиха. Нещо повече – театралите сами си извършиха реформата. Така се престараваха, че едва ги сдържаха да не разсипят докрай театрите. Така че няма на кого да се сърдим. Театърът е най-видимият връх на айсберга, наречен изкуство, и парвенютата решиха да нанесат там показния си удар. Защото, за да оправдаят своето мижитурско поведение по време на тоталитаризма, първата им работа бе да обявят, че по онова време не е имало никакво изкуство, никаква литература, никакъв театър, ама нищо! Не е имало Апостол Карамитев, Методи Андонов, Невена Коканова, Стефан Гецов, Калоянчев, Коста Цонев. Не е имало Димитър Талев, Радичков, Иван Радоев, Валери Петров, Ивайло Петров, Константин Павлов, Христо Фотев, Любомир Левчев, Борис Христов. Не ги е имало ни Дечко Узунов, ни Димитър Казаков, ни Светлин Русев, ни Димитър Киров, ни Георги Божилов – да изреждам ли още? Как да не ги е яд, че в ония времена, когато те са си живуркали тихо и мирно и са викали ура по площадите, все пак са съществували хора, които са имали не само талант, имали са и храбростта да създават истинско изкуство въпреки цензурата, въпреки страха, въпреки терора, въпреки лагерите и убийствата!

- Оптимист ли сте за бъдещето на страната?

- Имах един приятел Марчо, хубаво и свястно момче, но нещо се случи между него и жена му, зарязаха го и децата му. Марчо се отчая, започна да пие, напусна работа, загуби интерес към всичко, обедня, одрипавя, ходеше мръсен, помагахме му кой с някой лев, кой с дреха. Но той пропиваше и това, което му давахме. Накрая се свря да живее в една запустяла кочина. Говорехме му спре да пие, да се освести, да започне пак да работи, но той отговаряше едно и също: няма смисъл, няма смисъл, няма смисъл... И една сутрин го намерихме умрял в кочината. България ми прилича на този мой Марчо, загубил всяка надежда, всяка перспектива, всякакъв смисъл. Или както бях писал преди 5-6 години - България прилича на гробище от скръстени ръце. Ако някой успее да предизвика народа да се събуди от тази летаргия, от това бездействие, от това безверие, ако го накара да повярва, че може, да се амбицира, да запретне ръкави и да започне да работи мъжки, както японците след Втората световна война – ще оправим България за две години. Иначе пропадането ще продължи. Макар че тук не е имало нито световна война, нито природно бедствие. Има обаче нещо по-страшно - има война между самите нас, има голямо духовно бедствие.

- Какво бихте казали на младите хора днес?

- След като на себе си съвет не можем да дадем, всякакъв съвет към младите ще звучи нелепо. Остава само едно, което бих могъл да им кажа: никога, при никакви обстоятелства, в името на каквото и да било да не жертват достойнството си. Човек живее веднъж и страшно е накрая да се срамуваш от себе си. Другото се забравя.

Из форумните коментари

Моята България умира, а Вашата?

Не знам какво още трябва да стане в България, та българите да повярват, че страната ни умира. Не е толкова необходимо да се командирова в обезлюдената Родопа, да обхожда на Странджа баир гората, да преваля хълмовете на посестримата и Сакар, сякаш ослепели с избодени очи на изтърбушени кошари, порутени във вандалски набези къшли, изпепелени, съсухарени, чакълести земи, разтурени и обрани до шушка от пладнешки крадци къщурлеци с избити прозорци, превърнали се в усойни свърталища на веди, самодиви, върколаци, вампири, таласъми, както и изгризаните от отмъстителни пожарища стародавни български гори.

Не е необходимо. Достатъчно е човек да надзърне в очите на българина, за да види истината. Само какви очи има той? Дълбоки, хлътнали навътре, същински пресъхнали кладенци, вглъбени в себе си, сериозни, задълбали сякаш в отдавна опоскани рудници, без лъч природен светлик в тях, излъгани очи. Достатъчно е да стъпи човек на перона на някоя вмирисана на кебапчета, риба на скара, и вкиснали от пот сака автогара, където всяка шофьорска кабина дъни убийствената с извитата си простащина садистична чалга. Достатъчно е да се омеша в истинския митинг от некъпани мургавелковци, нагъващи до повръщане киселата бира, които лющят слънчогледа за мезе с черни от древната мръсотия нокти и пръсти и безизразно киризят ветреещите се шалвари на любимите си, докато знойните им половинки кършат кьочека под звуците на устремилите се към небесата маанета. Достатъчно е човек да седне в някой гнусен влак за някъде, а всъщност - за никъде заорал през България, за да разбере по непонятното и вмирисано на мастика, кариеси и арда гъргорене на всички възможни майчини езици, че България си отива.

България умира. Очебийно до ужас! Достатъчно е излъганите ви очи да скочат от прозорците на влака, да се хвърлят по треволясалия скат, да се спуснат по каменистите и стръмни склонове с извлечената от пороищата и лакомите бури земя, за да се убедите. Не е нужно зениците ви да далдисват в страховитите подмоли на невероятния и пуст язовир "Студен кладенец", където, казват, дремят 200-килограмови сомове-убийци. Или да литнат в празните небеса, където не самолети на "Балкан" да се кандилкат, ами не кръжат дори лешояди и соколи. Не е нужно човек да ходи и по-най северното ни Черноморие, за да проплаче за тамошните ветровити мъже и жени без поминък, безжалостно изнудвани от мутри в копринени костюми за зърното, зеленчуците, тонажите дини и пъпеши, рибата в таляните, пазарена за жълти стотинки и препродавана от хищниците – матрапази на десеторна цена.
И ако не дай, Боже на човек му се случи да пресича боазите на Балкана с вмирисания на кисела пот, пикоч и евтин тютюн и мръсни пердета бърз трен, да се нагледа на тучни, но като че ли нарочно запуснати ливади, по които някак без мерак, се поклащат и пасат мека тревица дръгливи кравки, мижави кози, рехави, неостригани за летните пекове овце.

Дори соцгордоста на България – Димитровград, строен с кръвта, потта и хъса на елате хиляди младежи, за 12 години преход към демокрация се е превърнал в изоставен завод с обрани халета, съборени цехове, поругани и порутени алеи на бившата слава, докато по улиците му трополят 70-годишни старци, прославени връстници на големия поет с ватенката Пеньо Пенев, някогашните първостроители. Същото е дереджето в напечените градчета на Делиормана, където мъжките кафета, изпити на унизителна вересия в кафенетата, се точат с години, а оглушителните плясъци на безработните карета карти ехтят като сочни шамари по охранените бузки на иначе мислещите за народа наши управници.

Вестник "Монитор" 19 Декември 2001

    www.Pravoslavieto.com